Прераждането - ритъм на всичко живо, Смъртта - друга форма на битието, Законът за Кармата и Съзряването
„Само онзи, който чрез любовта е станал знаещ, ще бъде освободен от Кръста на причината и следствието, към който го е приковало незнанието.
Само любовта слага край на танца на преражданията.”
ХАНС ЩЕРН Е Д Е Р, НАПЕВЪТ НА ВЕЧНОСТТА
Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"
Още преди много хиляди години мъдреците са формулирали закономерностите на полярността, ритъмът основания образец на всичко живо, по следния начин в „Кибалион”: „Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко е трептене. Всичко тече навън и навътре, всичко има своето време, всички неща се издигат и падат, движението на махалото се проявява във всичко; мярката на отклонението вдясно е равна на мярката на отклонението вляво; ритъмът компенсира.”
Ритмичната промяна на душата през живота и смъртта още от древни времена е наричана пътешествие на душата или реинкарнация (повторно превръщане в плът), т. е. прераждане. Платон е знаел за него, също както и Гьоте. Нарочно казвам „знаел”, а не „вярвал”, защото прераждането не е въпрос на вяра, а въпрос на способност за философско осмисляне. Нека всеки вярва в каквото си иска, само не и в прераждането. Но трябва да знае, че всяка хипотеза, която не включва прераждането, носи белег на абсурдност, защото само прераждането е в съзвучие със законите на Вселената.
Действителността въздейства чрез жизнения опит на отделния човек и с това предизвиква знание.
Който знае, не е необходимо да вярва и не зависи от доказателства. Твърдение от сорта: „Със смъртта всичко свършва”, се нуждае от доказателство, защото то не е част от действителността и затова не може да бъде жизнен опит. Сред действителността не може да се открие област, с която да се демонстрира, че природата познава процеси, които изведнъж приключват в нищото.
Смъртта - друга форма на битието
Дефинирахме душата като съзнание и разбрахме, че съзнанието за самия себе си прави възможна непрекъснатостта, континуитета. Въпреки постоянната промяна на материалното тяло през многото десетилетия живот, то винаги възприема себе си като „същото” Аз. Непрекъснатостта на идентичността не се разпростира само върху годините на земния живот, а върху целия ритъм, чиито фази наричаме живот и смърт. Душата е тази, която, сменяйки телесните си обвивки, събира опит на земята, за да преживее после една освободена от материята компенсаторна фаза, която наричаме „смърт”. Смъртта не е „нищо”, а само противоположна по полюс форма на битието. Затова и умирането не е нищо друго, освен прекрачването на прага, който дели царството на живите от царството на мъртвите.
Обикновено наричаме сферата на физически живеещите хора „този свят”, а непознатия свят на мъртвите означаваме като „онзи свят”. По място този и онзи свят не се различават, а по-скоро са сравними с различни нива на възприятието или на съзнанието. Така, както „страната на сънищата” не показва по-различно географско разположение от нашата реалност, така и „онзи свят” се отнася най-вече до границата на нашето възприятие. Не си струва да обсъждаме съществуването на „онзи свят”, защото то задължително се извежда от съществуването на този свят. Законът за полярността постановява, че нещото, което определяме като „този свят”, трябва да има своя противоположен полюс. И него ние наричаме „онзи свят”.
Означенията идват от гледната точка на човека с физическо тяло. Но когато човек прекрачи прага на смъртта и се озове в онзи свят, за него внезапно онзи свят се превръща в този, защото „този свят” е винаги само собственото местонахождение. Сега за него нивото на хората с физически тела, към което той вече не принадлежи, е онзи свят. По този начин умирането става субективно преживяване, чиято обективност се подсигурява единствено от полярността. Само нашето полярно съзнание ни е принудило да изживяваме като живот и умиране безвременния, продължаващ вечно живот. Както за човек, наблюдаващ слънцето, то залязва зад хоризонта и едновременно с това изгрява за друг човек, който също го наблюдава; макар че слънцето не знае нищо за това, защото в действителност то нито изгрява, нито залязва.
По подобен начин стои въпросът с раждането и смъртта. Това, което от наша гледна точка е смъртта на един човек, от гледна точка на отвъдното е неговото раждане. Умирането на онзи свят се празнува едновременно от нас, земните хора, като раждане на дете. Който поне малко се освободи от субективността на проявленията, ще разбере, че този и онзи свят, раждане и смърт в края на краищата са едно и също. Едва в нашето полярно съзнание единството се разделя на противоположности, едновременността се превръща в последователност.
Човешката душа, изгонена заради знанието от лишеното от време и пространство единство, трябва да премине през мрака на материалния свят по протежение на субективната ос на времето, да се научи да се развива и става по-осъзната - винаги с цел да затвори кръговрата чрез завръщането си към първичното единство.
Пътят на човешката душа е път на ученето и е подчинен на неговия закон. Учебният процес, чиято цел е съвършенството, е дълъг път, по който се напредва с безброй малки крачки. Той включва много заблуждения, но и много корекции. Само веригата от прераждания, изглеждаща ни на нас, хората, безкрайна, гарантира крайния успех.
Отделните инкарнации могат да се сравнят с различните класове в училище. Това, което наричаме земен живот, отговаря на определен клас от учебната програма, с неговите задачи, проблеми, трудности, успехи и неуспехи. Периодът на учене е последван от ваканция, по време на която понякога трябва да се наваксат недостатъчните или пропуснати уроци. След ваканцията - нов клас. В зависимост от това, колко от учебния материал от предишния клас се е интегрирал в съзнанието на ученика, той преминава в следващ клас или повтаря същия.
Съдбата работи на същия принцип. Единствената разлика е безкрайното й търпение, което отново и отново предоставя на човека възможности да усвои ненаученото и да компенсира грешките си. Животът означава учене, независимо дали отделният човек приема това или не. Съдбата с неподкупна справедливост се грижи всеки да научи точно онова, което най-малко му се иска да приеме и на което се противопоставя най-силно.
Законът на Кармата
Общовъзприетото название на взаимовръзката между делата от миналото и актуалното протичане на съдбата е „карма”. Кармата е законът за баланса, който има грижата човекът отново и отново да бъде конфронтиран с един и същи тип проблеми, докато накрая с действията си освободи проблема и се подчини на закономерността. Така всяко действие, дори всяка мисъл, стават безсмъртни и незаличими. Защото всички дела и мисли чакат да бъдат компенсирани с противоположни на тях.
Законът на кармата изисква от човека да поеме пълната отговорност за съдбата си - стъпка, която днешните хора не желаят да направят. Съпротивата на широки кръгове срещу учението за прераждането е разбираема, след като с толкова труд и разходи най-сетне са изфабрикувани теории, които изглеждат безупречни, които освобождават човека от отговорност и проектират вината върху обществото, болестите или злата случайност.
На теория всички тези мисловни модели функционират отлично. Неуспехът в практиката се замазва с позитивистична вяра в прогреса. Но когато човек започне да става честен към самия себе си - а това е най-трудната форма на честност - ще разбере, че едва с приемането на пълната отговорност за всичко, което му се случва и което преживява, може да прозре смисъла. Отговорност и смисъл не могат да се отделят - двете се обуславят взаимно.
Мнозинството от хората в наше време са болни от загуба на смисъл, защото се опитват да се отърват от отговорността. Който търси смисъла, намира първо вината. Ако приеме вината, ще му се разкрие и смисълът.
Постоянната смяна на физическия живот и смъртта е увеличение в по-голям мащаб на ритъма ден-нощ. Ако всяка сутрин се събуждаме, за да започнем нов ден, то, от една страна, този нов ден стои пред нас напълно девствен и от нашето решение зависи как ще го използваме и подредим, какво ще преживеем през него. От друга страна обаче, той неизбежно се предопределя от онова, което сме вършили и изживели през предишните дни. Ако някой напоследък се е скарал с всички хора от обкръжението си или е направил големи дългове, ако е занемарил грижите за тялото или образованието на душата си, то това ще повлияе новия ден, макар че в него има на разположение всички възможности.
Тази трудно разбираема едновременност на влиянията и въздействията от миналото и новите, неизползвани възможности на деня, може по аналогия да се пренесе и върху всеки „нов живот”. Новият живот със сигурност е и нов шанс, който съдържа изобилието на всички възможности, и въпреки това е само последствие от досегашната верига от прераждания. Той отразява досегашните проблеми, грешки и прозрения. Също както човек с началото на новия ден не може да заличи досегашните си дела, мисли и действия, така и човек с ново прераждане не може да зачеркне миналото, а трябва да продължи да преде досегашната нишка.
Съзряване чрез прераждане
Често се чува упрекът, че било много глупаво и непрактично да се забравя цялото знание, натрупано през многото прераждания, и непрекъснато да се започва отново. Други се аргументират по обратния начин. Те казват, че сигурно съществува някаква причина, за да не можем да си спомним предишните прераждания, и от това вадят заключението, че е забранено да осъзнаваме знанието за миналото.
Твърдението, че забравяме знанието от предишните инкарнации и започваме винаги отначало, не е вярно. Вярно е тъкмо обратното. Във всяко прераждане човек стъпва на постигнатото досега ниво на развитие, но бърка конкретното знание с постигнатата чрез знания и умения зрялост. За сравнение: в училище сме учили много конкретни неща, които като възраст-ни вече сме забравили. Но заниманието с тези конкретни неща и самото учене са ни възпитавали - ефект, който продължава да съществува и тогава, когато конкретното се е изгубило. Ефектът от ученето се състои в разширяването на съзнанието, като самият предмет, от който се учим, няма кой знае колко голямо значение. Текстът в читанката служи, за да ни научи да четем. Ако ни е помогнал да постигнем тази цел, по-нататък той престава да има стойност за нас.
Всичко, което сме научили от веригата на нашите прераждания, се отразява в зрелостта и в нивото на съзнание, с които човек се ражда. Оттук се получават и разликите в интелигентността, зрелостта, способностите и така нататък. Психолозите продължават да спорят по въпроса, дали интелигентността е вродена или придобита. Отговорът е: нито едното, нито другото. Душата донася със себе си определено ниво на развитие, което няма нищо общо с наследствеността, нито пък е въпрос на често цитираните влияния на обкръжаващата среда.
Хората не са еднакви. Дори и в наше време, когато стремежът към унификация се налага все по-шумно. Еднаквостта, уравновиловката няма нищо общо със справедливостта; йерархичното мислене няма нищо общо с диктатурата. Ако в нашето сравнение различните прераждания отговаряха на различните степени на обучение в училище, то по същия начин и различните хора са в различни класове - никой не би тормозил третокласник с интегрално смятане. Всеки си има задачи и проблеми според нивото, на което се намира в момента. Няма обективни проблеми, затова и никога не може да има общовалидни решения. За първолака смятането с дроби изглежда непреодолимо трудно, за осмокласника е лесно като детска игра. И двете нагласи субективно са правилни, но с нищо не засягат принципа на смятането с дроби. Същото е и с всички човешки проблеми. Понякога твърде лесно се забравят различните нива на съзнание на хората, например при опит даден проблем да се направи достъпен за всички и да се стигне до задължително за всички решение.
Тук са корените на разните видове мисионерство. Всяка мисия е грешна, защото пренебрегва различните нива на индивидите, защото проектира върху всички собственото си ниво на развитие. Затова езотериката никога не се разпространява чрез мисионери - тя знае за различните нива на развитие на хората. Езотериката винаги се предлага само на хора, които сами откриват афинитета си към нея. Насила да тъпчеш истини в съзнанието на човек, които се съпротивлява на това, би било с нищо неоправдано посегателство.
Диференциацията на човешките индивиди е резултат от натрупания в предишните прераждания жизнен опит. Човекът не забравя нищо съществено. Забравя се само конкретната рамка, която не е от особено значение.
Същото се отнася и за способностите и уменията. Способностите от предишни животи се проявяват като дарби в настоящето прераждане, при условие, че са смислени и полезни за решаването на сегашните задачи. Способности, които, така да се каже, нямат нищо общо със задачите на този живот, се забравят. И това е добре. Иначе те само биха ни отклонявали от предвидения учебен план.
Ако с външна намеса вземем предишна своя способност и я вкараме в сегашния си живот, макар че тя не се е проявила от само себе си като дарба, това евентуално може да ни отклони от истинския ни път. Подобно, втренчено в практическата полза мислене, прекалено надценява самостоятелното съществуване на нещата и не забелязва, че те са само помощни средства. Композирането или рисуването нямат никаква стойност сами по себе си, а само във връзка с този, който ги извършва. Композирането може да е извор на много дълбок опит. Но ако човекът е интегрирал този опит в съзнанието си, той вече не се нуждае от извора.
Ако някой преди петстотин години е бил даровит музикант, не е задължително музиката да играе роля и в сегашния му живот. Ако в общуването си с музиката душата е научила онова, което е можела да научи, за нея музиката няма повече стойност. Сега за нея важни стават нови области. Ако старите способности, свързани с музиката, се активизират отново, може да се стигне до объркване на времето, което ще възпрепятства настоящия учебен процес. Децата-чудо пък са пример, потвърждаващ сам по себе си случаите, в които определена тематика още не е изчерпана и до кулминацията предстои да се стигне чрез дълго развитие.
Така че човек трябва търпеливо да се остави на Съдбата и да работи с талантите, които е получил в даденото прераждане, а не непрекъснато да извръща поглед към онова, което няма. Във вселената нищо не се губи - и това важи не само за физиката, а и за пътя на съзряване на душата. Забравянето на предишните прераждания със сигурност не е глупава грешка на природата. Смисълът му е, че освобождава съзнанието от баласта и улеснява възприемчивостта тук и сега. Не мисля, че би било по-добре, ако всеки можеше да вижда всичките си прераждания, както и не си мечтая един ден стойността на реинкарнационната терапия да бъде сведена до стойността на ваксина. Определено знание е подходящо само за определено ниво на развитие. Мнозинството от хората още не са чели Дантевата „Божествена комедия” - и в това няма нищо лошо. Но то не пречи в отделен случай тя да придобие решаващо значение за някого.
Езотеричният път на разширяване на съзнанието не е „естествен път”, а изкуствен продукт на човешкото развитие и познание. В лабораторията си алхимикът също произвежда изкуствени неща, които не се срещат в природата под такава форма. Йогата заема пози, които в природата никое същество не изпълнява доброволно. Могат да се дадат още много примери. Целта е да се покаже, че езотеричният път на посвещение наистина се ориентира към законите на природата, но връзката му с човешките способности за познание в крайна сметка го превръща в изкуство. Затова и произведенията на това изкуство са „изкуствени”, а не „природни”.
В тези, предизвикани по изкуствен начин процеси на еволюция, се състои задачата на човешкото битие да освободи себе си и Космоса. Съзнателният поглед към веригата от прераждания от прастари времена е бил стъпка по езотеричния път на развитие, който се е установил от само себе си и по-късно е бил открит чрез подходящи техники. И понеже случайността не съществува, може да разчитаме, че никой няма да надникне в миналото и да опознае преражданията си, ако времето му не е узряло за това.
Известен е феноменът, при който чувствителни хора могат да прозрат преражданията на други хора. Най-общо този процес се нарича четене на Акашката хроника. Така наречената Акашка хроника може да се сравни с база данни, в която, независимо от времето, са запаметени всички събития от миналото, настоящето и бъдещето. Хора, притежаващи или развили у себе си способността чрез съзнанието си да извикват информация от Акашката хроника, могат да видят преражданията на други хора. Но понеже в повечето случаи верността на думите им трудно или изобщо не може да бъде потвърдена, инкарнационното гадаене не бива да се приема безкритично.
Ползата от прозряната чрез гадателски дарби инкарнация е твърде малка за този, на когото тя само се разказва, защото голата информация не му осигурява достъп до миналото и на него му липсва чувството за идентификация. Четенето на Акашката хроника има смисъл, само ако е свързано с терапия - т.е., когато се получава информация, до която пациентът не може да стигне сам поради някакви недъзи (дебилност, трудности в говора и други).
Във всеки случай, човек никога не трябва да забравя, че голото любопитството не е мотив за научаване на предишните прераждания. Любопитството е болест на нашето време. То винаги е признак за незрялост и най-сигурното средство да се попречи на истинското посвещение.
Броят на хората, и най-вече на децата, които сами си спомнят откъслечни неща от предишни инкарнации, е значително по-голям, отколкото се предполага. Но в нашата култура на такива спомени често не се обръща внимание, те или се изтласкват, или се премълчават, защото биват смятани за застрашителни признаци на душевно заболяване. Почти същото се случва и с децата. Специално до шестата си година, те често имат доста добър достъп до миналото. Родителите им обаче, поради страх и неразбиране, обикновено им забраняват да разказват такива неща, което пък, от своя страна, води до изтласкване на целия комплекс. Горе-долу на шестата година тези впечатления от миналото при децата изчезват от само себе си.
По друг начин стоят нещата в културите, в които прераждането е естествена съставна част от светогледа. При тях детските спомени от преражданията масово се възприемат като нещо, разбиращо се от само себе си, и се стига дотам, че за обществеността те нямат стойността на феномен.
Известен брой симптоми на психозата също влизат в сметката на спонтанно изплували в съзнанието спомени от прераждания. Най-различни външни ситуации, местности или хора могат толкова силно да рестимулират човек, че внезапно в съзнанието му изникват спомени от предишни животи и той вече не може да разграничи впечатленията си във времето. Поредица от халюцинации и маниакални представи могат да се обяснят по този начин.
Но не само симптомите на психозата стават по-разбираеми на фона на преражданията.
Би могло да се каже: всеки болестен симптом, независимо дали е психически или физически, има своя „причина” в предишни прераждания. Понятието „причина” тук трябва да се употребява внимателно, защото за човек в крайна сметка е невъзможно да открие истинската причина за дадена болест, освен ако не иска да стигне до метафизическата случка на грехопадението.
За съжаление понятието причина се употребява твърде често и при това напълно неправилно. Ако ние сега също говорим за „причина”, под нея разбираме началото на все още обозрима за нас фаза, чието вътрешно единство е споено от обща тема. Но никога не забравяме, че тази причина също си има свои детерминанти, които се коренят много назад в миналото и така ad infinitum (до безкрайност).
Следователно ние твърдим, че никога не може да има психически или соматичен болестен симптом, чиято по-тясна причина се намира в настоящия живот.
И без астрологична аргументация може да се проследи, че всички проблеми, които изникват в живота, са само продукти на досегашния учебен опит. Но пътят, изминат в обучението, не започва нито с раждането, нито със зачатието, а обхваща броя на всички прераждания.
Може би тази зависимост ще стане ясна, ако по аналогия отново сравним един живот с един ден. Да приемем, че в определен ден се появява проблем. Ще бъде наивно да търсим причината за проблема в същия ден. Защото денят на конкретния човек не е започнал като „нещо безлично” - в новия ден човекът е ипотекирал досегашното си развитие, въпреки фазата на сън, която го отделя от предишните дни.
По същия начин и земният живот на човека не може да започне без никакви предпоставки. В многобройните си досегашни превъплъщения той си е изработил своята карма, учебната програма, необходима специално за него, която още от зачатието си носи със себе си в настоящето си прераждане. Ако човек се провали при решаването на някакъв конкретен проблем от учебния си план или ако не може да разбере неговия смисъл, то съзнателното наблюдение на целия път, довел го до тази точка, ще му даде необходимото разбиране, за да реши проблема.
Надявам се, от казаното дотук да е станала ясна концепцията, която ни доведе до днешната форма на психотерапевтичен метод, която нарекохме с името „реинкарнационна терапия”. Реинкарнационната терапия, разработена и прилагана от мен и от сътрудниците ми от 1975 г. насам, не е нова техника в разрастващата се джунгла от психотерапевтични методи, а съвсем съзнателно представлява противоположният полюс на всички познати досега методи и теории. Тя не е психоанализа, разширена до предишните животи, не е първична терапия, чиято цел е разтоварването от предишни травми, не е специализирана форма на хипнотерапията.
Реинкарнационната терапия е опит за изоставяне на несъстоятелните концепции на школската психология и за последователно развитие на терапия въз основа на езотеричните познания за света и човека. Като се има предвид това основно положение, не е учудващо, че нашите възгледи, както и терапевтичните ни практики, са диаметрално противоположни на всички познати досега концепции.
Торвалд Детлефсен - извадка "Съдбата като ШАНС"
